The world must be romanticized. In this way the originary meaning may be found again. - Novalis

It is the most capricious prejudice to believe that a human being is denied the capacity to be outside himself, to be consciously beyond the senses. He is capable at any moment of being a suprasensual being. Without this he would not be a citizen of the world — he would be an animal. It is true that under these circumstances reflection, the discovery of oneself — is very difficult, since they are so ceaselessly, so necessarily connected with the change in our other circumstances. But the more conscious of these circumstances we can be, the more lively, powerful, and ample is the conviction which derives from them — the belief in true revelations of the spirit. It is not seeing — hearing — feeling — it is a combination of all three — more than all three — a sensation of immediate certainty — a view of my truest, most actual life — thoughts change into laws — wishes are fulfilled. For the weak person the fact of this moment is an article of faith.

The phenomenon becomes especially striking at the sight of many human forms and faces — particularly so on catching sight of many eyes, expressions, movements — on hearing certain words, reading certain passages — at certain views of life, world, and fate. Very many chance incidents, many natural events, particular times of the day and year bring us such experiences. Certain moods are especially favorable to such revelations. Most last only an instant — few linger — fewest of all remain. In this respect there are great differences between people. One is more capable of experiencing revelations than another. One has more sense of them, the other more understanding. The latter kind will always remain in their soft light; even if the former has only intermittent flashes of illumination, they are brighter and more varied. This capacity is also susceptible to illness, which signifies either excessive sense and deficient understanding — or excessive understanding and deficient sense.

The true reader must be an extension of the author. He is the higher court that receives the case already prepared by the lower court. The feeling by means of which the author has separated out the materials of his work, during reading separates out again the unformed and the formed aspects of the book — and if the reader were to work through the book according to his own idea, a second reader would refine it still more, with the result that, since the mass that had been worked through would constantly be poured into fresh vessels, the mass would finally become an essential component — a part of the active spirit.

Through impartial rereading of his book the author can refine his book himself. With strangers the particular character is usually lost, because the talent of fully entering into another person’s idea is so rare. Often even in the author himself. It is not a sign of superior education and greater powers to justifiably find fault with a book. When receiving new impressions, greater sharpness of mind is quite natural.

"159. За да определим Аза, трябва да го съотнесем към нещо. Съотнасянето става чрез различия - и двете с помощта на тезата за абсолютна сфера на съществуването. Това е голото съществуване или хаосът.
Ако би имало и една по-висша сфера, то това би била сферата между битие и небитие, витаенето между двете - нещо неизразимо; и тук именно имаме понятието за живот.
Животът не може да бъде нищо друго. Човекът умира, материята остава, междинното звено, ако мога да се изразя така, между материя и унищожение го няма, материята става неопределяема, всичко си присвоява каквото може.
Тук философията спира и трябва да спре; защото животът се състои тъкмо в това, че не може да бъде разбран.
Всяка философия може да има за предмет само битието. Човекът усеща границата, която обгражда всичко за него и самия него - това е първото действие; той трябва да вярва в нея, колкото и сигурно да знае всичко друго. Следователно тук ние още не сме трансцендентни, а сме един Аз и за Аза.
За да разбере самия себе си, Азът трябва да си представи една друга, еднаква с него същност, сякаш да я анатомизира. Тази друга, еднаква нему същност не е нищо друго освен самият Аз. Той възприема акта на тази алиенация и съответно производство също така само посредством този мисловен препарат, открива, че при него самия трябва да бъде същото, че действието при него не се осъществява по друг начин, който да предхожда тази рефлексия...
Естествено движение на рефлексията към резултата и от резултата към рефлексията - като резултат на резултата.
Животът е нещо съставено от синтеза, теза и антитеза и все пак нито едно от трите.
Всички последващи тези, синтези и антитези трябва да имат съдържанието на тезата и формата на първата синтеза и антитеза. Следователно битието трябва да бъде характерът на всички тези, а разделянето и съотнасянето - характерът на всички антитези и синтези.
Не е ли всяка философия възможна само за употреба или за нуждите на рефлексията?
Ето защо тя трябва да бъде догматична и да изглежда транс