Whatever tears one may shed, in the end one always blows one's nose. - Heinrich Heine

Лорелай

Не зная какво означава,
Но мъчи ме смътна тъга;
Легенда прастара не дава
Покой на ума ми сега.

В прохлада денят си отива,
А Рейн в полумрака мълчи;
Планинският връх се облива
В сетните ярки лъчи.

Там чудно красиво момиче
Върху канарата седи,
Ликът й е в злато обкичен
И златни коси тя реди.

Разресва ги с гребена златен
И песен запява в нощта;
Звукът й е сладък и властен,
Най-дивният на света.

Лодкаря, замаян от грижа,
Изпълва тя с дива печал;
Скалите подводни не вижда,
А гледа върха онемял.

И вярвам, вълните поглъщат
Каика с лодкаря накрай;
Това с песента си могъща
Е сторила Лорелай

I once saw many flowers blooming
Upon my way, in indolence
I scorned to pick them in my going
And passed in proud indifference.

Now, when my grave is dug, they taunt me;
Now, when I'm sick to death in pain,
In mocking torment still they haunt me,
Those fragrant blooms of my disdain.

Where they burn books, at the end they also burn people