You cannot feed the hungry on statistics. - Heinrich Heine

Лорелай

Не зная какво означава,
Но мъчи ме смътна тъга;
Легенда прастара не дава
Покой на ума ми сега.

В прохлада денят си отива,
А Рейн в полумрака мълчи;
Планинският връх се облива
В сетните ярки лъчи.

Там чудно красиво момиче
Върху канарата седи,
Ликът й е в злато обкичен
И златни коси тя реди.

Разресва ги с гребена златен
И песен запява в нощта;
Звукът й е сладък и властен,
Най-дивният на света.

Лодкаря, замаян от грижа,
Изпълва тя с дива печал;
Скалите подводни не вижда,
А гледа върха онемял.

И вярвам, вълните поглъщат
Каика с лодкаря накрай;
Това с песента си могъща
Е сторила Лорелай

Still is the night, it quiets the streets down,
In that window my love would appear;
She's long since gone away from this town,
But this house where she lived still remains here.

A man stands here too, staring up into space,
And wrings his hands with the strength of his pain:
It chills me, when I behold his pale face
For the moon shows me my own features again!

You spirit double, you specter with my face
Why do you mock my love-pain so
That tortured me here, here in this place
So many nights, so long ago?

I once saw many flowers blooming
Upon my way, in indolence
I scorned to pick them in my going
And passed in proud indifference.

Now, when my grave is dug, they taunt me;
Now, when I'm sick to death in pain,
In mocking torment still they haunt me,
Those fragrant blooms of my disdain.