Must we behave like some damn godforsaken tribe that's just been discovered? - Arundhati Roy

Her own grief grieved her. His devastated her. (On Sophie Mol's death, describing Mamachi's grief, and Chacko's).

В онези ранни смътни години, за които едва си спомняха, когато животът беше пълен с множество начала, но липсваха краища, когато всичко им се струваше завинаги, Еста и Рахел заедно се възприемаха като мен, а поотделно, насаме, като Ние или Нас. Сякаш бяха някаква странна порода сиамски близнаци, разделени физически, но с обща самоличност.
Сега, след толкова години, Рахел още пази спомена как една нощ се бе събудила от собствения си смях, породен от някакъв смешен сън на Еста.
Помни и други неща, които не би трябвало да помни.

And yet , the burden of perpetual apprehension that she had carried around for years - of suddenly receiving news of death - had lightened somewhat. Not because she loved him any less, but because the battered angels in the graveyard that kept watch over their battered charges held open the doors between worlds (illegally, just a crack), so that the souls of the present and the departed could mingle, like guests at the same party. It made life less determinate and death less conclusive. Somehow everything became a little easier to bear.